Преживяване на грозотата на всичко
През последните пет месеца съвсем непрестанно скръствам страната. Когато запитвам хората за политика, чувството, което слушам най-често е безсилие. Хората просто са изтощени от безкрайните национални рецесии, от страха си от президентската акция през 2024 година, от грозотата на всичко това. Много хора, с които приказвам, наподобяват пасивни, обезсърчени и се пробват, най-много на вятъра, да изключат политическия звук. Сякаш хората са били толкоз изумени от последното десетилетие, че са изгубили самочувствието да желаят повече.
При тези условия се обръщам към две водачи, които знаеха нещо за проектирането на вяра в изтощителни времена: Уинстън Чърчил и Франклин Д. Рузвелт. Те оферират две доста разнообразни версии на национално самочувствие.
Най-силното възприятие на Чърчил е сантименталната му обвързаност към предишното на Англия. Във времена, когато беше съвременно да се презират помпозните викторианци и да се отхвърлят античните грандове като първия херцог на Марлборо, Чърчил вярваше в цялата английска история с ентусиазма на възпитаник. В нахалните каданси от 18-ти век на историка Едуард Гибън и есеиста Самуел Джонсън той рисува храбър портрет на тази нация от притежатели на магазини и вижда актуалните проблеми на Англия в светлината на нейното славно минало.
През 1940 година неговата сантиментална визия придава морална форма на актуалните ужаси. Под негово управление британците стартират да се възприемат като флегматични и решителни бранители на своя островен дом, най-новият в страхотната линия от новобранци воини. Неговото припомняне на общото им минало сплоти една класово разграничена нация.
есе за Чърчил, Исая Бърлин видя, че Чърчил идеализира своите събратя британци с такава активност, че извади „ огромен брой поданици на Британските острови от естественото им положение себе си и като драматизираха живота си и ги караха да наподобяват на себе си и един на различен облечени в приказни одежди, подобаващи за популярен исторически миг, трансфораха страхливците в смели мъже и по този начин извършиха задачата на блестящата ризница. ”Виждам американски аналог на историческата сензитивност на Чърчил в реториката на Линкълн по време на Гражданската война – „ Нашите татковци изведоха на този континент нова нация, зачената в независимост и отдадена на изказванието, че всички хората са основани равни. ” И мога да си показва актуален американски водач, който слага актуалните ни рецесии в рамката на непрекъснатите и сходни рецесии от личното ни национално минало - популистите против крайбрежията, битките за расова правдивост, нежеланата роля на Америка като водач на свободния свят. Мога да си показва актуален водач с сходно изветряло, само че непоколебимо доверие в нашите институции и хрумвания, водач с остро схващане за личната ни национална еднаквост - нацията на бъдещето, фарът на демокрацията, нацията, която със своята волност динамизъм и имигрантски блян, съумява да преодолее повтарящия се ужас, породен от личния му идиотизъм и безвластие, и в последна сметка зарежда света с сила.
Вторият доста друг модел на убеденост беше планиран от огромния другар на Чърчил Ф.Д.Р. Берлин написа, че Рузвелт се откроява с „ удивителния си вкус за живот и с явно цялостната си независимост от боязън от бъдещето; като човек, който приветстваше бъдещето с неспокойствие като подобен и предаваше възприятието, че каквото и да донесе времето, всичко ще бъде на мелницата му. “
Рузвелт гледаше напред с такова оптимизъм, такова съмнение за обилие, такава религия в напредъка, че той видя актуалните компликации като препъвания по пътя към огрените от слънцето възвишения, които идват.
към редактора. Бихме желали да чуем какво мислите за тази или някоя от нашите публикации. Ето няколко. А ето и нашия имейл:.Следвайте раздела „ Мнение на New York Times “ за,, и.
